За раждането, крайностите и „Златната среда“

„Просто бъди себе си. Нека хората видят реалната, несъвършена и с недостатъци, чудата, странна, красива, магическата личност, която си ти.“ – Манди Хейл

Точно днес си спомних за раждането ми. С него всъщност започнаха уроците ми по не-изпадане в крайности, което си едно от най- големите предизвикателства в моя живот.

За любителите на звездите, само ще спомена, че съм Скорпионка с пет планети и Луна в Скорпион. За останалите в превод, това означава, че ако моята зодия е най-крайната, в мен тази крайност е по 6. Обичах много да съм категорична, (казвах „никога, винаги, как може“), оценявах и да осъждах според моя аршин.

И също толкова твърдо и настоятелно бях решила, че ще родя естествено. Повтарям – бях го решила.

Гледайки от позицията на времето, това ми се струва толкова смешно. Коя съм аз да решавам как ще родя? Изобщо в живота има неща, които са извън нашия контрол или още по-важното: случват се по коренно различен от нашия желан начин и после разбираме, че е било за добро. Да – доста по-после и да – за доста по-добро. Обаче не – мозъкът скача като бясна маймуна и върти и суче да стане по неговия начин. Е да ама не.

В този случай Не-то беше толкова голямо, че аз просто не го приех. Да, точно така. Преди 2 дни осъзнах, че аз изобщо не съм приела факта, че ми се наложи секцио и още повече, направо се изплаших от думите си. Попитаха ме за раждането и аз изстрелях „Ооо, 24 часа се мъчих да родя естествено, накрая ме срязаха, тоест, изтърпях всички болки и на естественото и на секциото. Наляха ми 4 банки окситоцин, изживях такъв стрес, че се тресях ревейки на масата в операционната от страх и се наложи да ме упоят, за да не преча на лекарите.С една дума – ужас!“

Ужас. Нарекох раждането на дъщеря си ужасТ. Тръгнах си и се замислих. Та нали аз съм тази, която пропагандира хигиена на мислите. Защото, thoughts becоme things, нали. Баш майсторката на тренингите по личностно развитие, семинарджийката с отличен 6 по присъствие на какви ли не мозъко-настройващи практики, точно аз излях тази помия описвайки този светъл ден.

*забелязвам, че думата „този (тази)“ е като „такова“ – общо взето, става за навсякъде хаха 🙂

Сега пак сериозно. Разбрах, че все още ме боли от станалото и тотално не съм го приела. Не обичам да си докосвам белега дори. Тотално неприемане. Застинала съм на едно положение и съм замръзнала в него, а там е болезнено и негативно.Дадох си сметка, че неприемането идва от факта, че нещата не са се развили по моя начин. Още в началото се записах на йога за бременни и заедно с лекциите към класовете, аз постепенно се самонавих, че естественото раждане е задължително условие, за да спазя начина, по който Майката природа е решила да се случват нещата и опази Боже, само естествено родените деца имат воля да се борят в живота, защото идват с борба на белия свят, мъчейки се през родовия канал. Все още считам, че има истина в това. Но тогава това беше единствената ми истина. Оттам идва и страданието. Да вярваш, че едно нещо е най-правилното за теб и колкото и да се стремиш към него, то да не става. И ти се мъчиш и то не става.И ти се мъчиш и то не става.И ти се мъчиш и то не става.Иска ми се в такива моменти да имам стоп кадър и като по филмите някой да ми каже с божествен глас „Успокой се. И това ще мине. Друго е по-добро за теб.“ и изведнъж аз да получа просветлението, че видиш ли – да взема да се поуспокоя, че и това ще мине и може би другото е по-добро за мен. Да, ама не. Бясно се бях вкопчила в представата коя съм Аз, когато родя естествено, недирижирано и кърмя.Не ми се случи нито едно от тези неща. И тъй като за мен нямаше друг вариант, аз нямах представа коя ще съм, ако не стане точно така. И ми се наложи да го разбера. Давайки този отговор преди два дни, осъзнах, че аз все още искам да съм онази Диляна от представите ми и тази ми версия не ми се нрави толкова.И затова говоря с болка за раждането и за това друго аз, което се оказа, че съм.

„I didn’t lose myself when I became a mother, I found myself.“

Ами това съм аз – несъвършена, неизпълнила всичките си вътрешни изисквания и „трябва“-та. Сега съм щастлива, че всеки ден дъщеря ми се храни с домашна здравословна храна, че се отглежда в Монтесори среда и се стремя да й дам най-доброто. Без крайности. Просто бидейки себе си.

По-долу можете да прочетете историята на моето раждане, написана в същия ден.

„Водите ми започнаха да изтичат бавно в 13ч на 12.08 и окончателно се ‘плиснаха’ в 18ч. Чух се с акушерката ми и се разбрахме след 1,5 часа да се срещнем в болницата, тъй като имах контракции на 20тина минути. Пристигнах, настаниха ме, мерихме тонове и проверка за разкритие – 1 см. Обясниха ми, че при изтекли води е най-оптимално да се роди в рамките на 24 часа, при добри тонове. Разхождах се, пак тонове и така до към 24 часа, когато обсъдихме, че най-вероятно няма да в тази нощ и по-добре да поспя, за да събера сили, а и да оставим нещата да се развият от само себе си през нощта. Мереха ми тоновете в стаята на няколко пъти през нощта. Рано сутринта контракциите ми съвсем ги нямаше, без развитие в разкритието и добри тонове, разбрахме се да се разхождам и катеря по стълбите, в 10ч нямаше промяна и се съгласих на окситоцин, който да ми влеят, да слушат бебка и после пак да ме пуснат да препускам, за по-добър ефект. Така и стана, като окситоцина изобщо не ми повлия, имах много слаби и нередовни контракции. Така на няколко пъти лягах за система и тонове и след това препускане по етажите. Стигнах до максималната позволена доза окситоцин в минута, което ми докара неефективни (без плато, много кратки) контракции на около 3-4 мин и 3 см разкритие. После развитието на нещата спря – нито разходките помагаха, нито окситоцина, неизгладена и много стегната шийка, много кратки контракции, които не успяват да направят разкритие. Дадох всичко от себе си, наляха ми глюкоза с вит. С за да имам сили и да продължа с опитите за естествено раждане и така мина време и никакъв прогрес. На 3 см разкритие нито може епидурална упойка, а на окситоцинови контракции исках такава, тъй като те са доста по-тормозещи от естествените такива. На окситоцин се съгласих, само защото 12 часа от спонтанното пукане на мехура, нямах развитие по естествен път, а не може да се седи с изтекли води повече от 24 часа. В 13:30ч ми сложиха антибиотик, защото бяха минали 24 часа от първото изтичане на води. Гинеколожката ми обясни, че не може да ми даде повече от час да продължа с опитите за естествено раждане, защото отдавна нямам прогрес, изтощена съм, повръщах няколко пъти и няма как да се чака повече при изтекли води. Акушерката ми ме подкрепи да продължим с опитите и така още час с максималната доза окситоцин, кратки контракции на 3-4 мин и без прогрес в разкритието.  Екипа, знаеха колко искам да родя естествено, дори и дирижирано, но времето минаваше и след този последен час вече бях изтощена и обезверена. Свалиха ми системата и контракциите почти спряха. Главата на бебето все още не беше ангажирана и нямаше изгледи за раждане. Акушерката ми каза, че съм направила всичко по силите си, но вече се отразява и на тоновете и трябва да знаем кога да спрем. Съгласих се на секцио, направиха ми го и си видях бебенцето веднага. Дадоха ни да я пипнем, тя веднага се разплака. Когато ми казаха, че всичко й е наред се сринах и аз заплаках. Още ме оперираха и ми предложиха леко успокоително до края на операцията, а бебка да бъде с татко. Приех – вече просто си позволих да дам воля на емоциите си чувствах, че няма да мога да спра да плача и само преча на докторите. Преместиха ме в реанимация, там поспах и ни доведоха малката принцеса да се погушкаме.“

13.08.2014г.

 

 

 

За автора: Администратор
Аз съм Диляна, на 30 години: жена, майка, вечно забързана в ежедневието, с лична кауза за хранене на децата по-качествено, с по-малко захар. След години лутане по режими и неподходящ начин на живот и ставайки майка, аз видях колко важно е да възпитам детето си в основите на храненето и да й спестя, пътя, по който преминах аз към осъзнаването на храненето.